Писмо до Мастър шеф
Що така бре, шефче, сторват с мене всички?
Уж обогатявам своята култура!
Стига, рекох вече, бобец с наденѝчки,
що рецепти има, бабешка чутýро!
Щом часа удари, все съм пред екрана,
на кулинария уча се от тебе.
Искам да ти кажа що със мене стана.
Гаче ли не правя всичко с цел целебна!
В магазина селски за картофи влязох.
– Дай ми специален и новозеландски!
– Ти си изкуфяла! – продавачът каза
и ми стъпка после чантата пазарска.
Аз не се отказах, тананиках песен,
докато съпругът към града ме вози.
– Търся морски дявол, ала да е пресен!
– Я я виж, колега, тази селска Зоза!
Още не изрекъл, взе ми очилата
някакво младоче, продавач сергиен.
Нищичко не виждах вече аз, горката,
но мъжът спаси ме бързо аварийно.
„Аз съм баба смела и не съм от вчера!“-
казах си в подкрепа, за да имам сили.
Трябваше да спретна бързичко вечеря,
вън се беше вече доста постъмнило.
Че тайландци харни хора са го зная
и се хранят с всичко, дето мърда, шава.
Колорадски бръмбар сбрах си най-накрая,
че яде листата и картоф не става.
Панировка вкусна с яйчица приготвих
и в тигана всички плъоснах по гръбчета.
Тъй вечеря вносна много бързо сготвих,
но да знаеш после що се случи, чедо...
Дядото, разсърден, вънка ме заключи,
каза, че навярно аз съм полудяла.
И студувам, шефче, мръзна като куче,
но ти пиша – значи, че не съм умряла!
И не се отказвам аз да обучавам
хората от вкъщи на кулинария.
Мозъкът ми в ред е, всяка клетка шава,
нищо, че се случват с мен неразбории!
© Мария Панайотова All rights reserved.
