Хванах лист и мастило,
запалих в стаята малкото кандило
и възпях върху листа
любовта на двама,
в чиито сърца няма измама.
Редих със сълзи на очи тези думи,
защото краят боли.
Някаква глупост влюбените раздели.
Не можеха вече да слеят устните,
да вплетат ръце и топлина да има
в копнеещото за другия сърце.
Сега само с писма общуват те.
Писма, в които думите са тъй жестоки
и правят рани тъй дълбоки.
Още се обичат тези две сърца,
но крият любовта, там,
дълбоко в своята душа.
Сега пише младата жена,
пише тя последните слова.
Те гласят раздяла,
раздяла, която би умряла
ако девойката бе възпяла любовта,
която таи във своята душа.
Ето написа тя последната дума от своите слова -
“Сбогом” е тя и горчи тъгата,
но бори се жената.
Взе писмото и сложи го в бутилка с роза червена,
която символ е на любовта изживяна 
с момъка в онези времена.
И с бутилката в морето пусна тя писмото.
Затвори любовта и погреба я в тъмната вода.
Гледаше от брега как потъва споменът
и нощта поглъща всички
думи, чувства и жажди неутолими.
Когато бутилката потъна заедно със нейните мечти,
Момичето избърса сълзите от своите очи
и скочи в бездънните води.
Сега водите на това море горчат
и ветровете там мълчат,
защото заради горчивите слова,
които пусна тя с бутилката в нощта.
Умря  младата жена, умря със спомена за любовта,
която таеше в своята душа!!!