Плач
Отново се спусна топла нощта,
а нейде китара заплака.
Взирам се в нищото с празна душа,
сърцето ми някого чака!
Самотно е, знай, когато те няма
и времето спира без теб да върви.
Отново ме cграбчи мъка голяма,
а мислех, ще спре да боли!
Къде ли отиде, къде ли замина?
Прости ми, че още си мисля с тъга.
Защо ли таз болка по теб не отмина
и как да се боря със нея сега?
А спомени, спомени идват, отиват,
превземат ме, водят ме тук или там,
със сладост и нежност те ме опиват
и как да забравя, отново не знам!
Китарата тихичко пак се разплака,
а после утихна отново в нощта,
сякаш от болка се късаше мрака,
плачеше мойта самотна душа!
Плачи, поплачи си, недей се срамува!
От обич се страда, от обич боли,
по нея сърцето все ще тъгува,
за нея си струват всички сълзи!
© Евгения Георгиева All rights reserved.
