Плачът на Април
Април се сви в дъждовната си риза,
по бузите му - капчици тъга.
Окапал цвят се вятърът разниза,
а всяка капка шепне му скръбта.
Не търси той утеха, нито прошка,
нито пък венец за свойта самота.
Плаче над листо, над камък, над огнище,
плаче с душата цяла на света.
Ридае тихо в сенките на крехкото,
в прашинки, в сънища, във пъстрата дъга,
и всяка сълза, що с обич посади я,
в утрото ще пусне златни семена.
Тревите тихо галят му петите,
едно щурче пропява в здрачен зов
и всяко стръкче, скрито край водите,
му отвръща с нежност и любов.
Надниква слънце - плахо, без да бърза,
целува му измокрения гръб.
Април се свива, но света прегръща
и с болката му става по-добър.
Плачът му не руши, той само пази
отломките на вечери и дни,
и с влажни длани милва тъмни разкази,
изплакани в затихналите ни градини.
Тъгува, да. Но с тихата си жалба
рисува цвете в шепите на ден,
и знае - само този, що е плакал,
носи в себе си небето озарен.
© Християна Манева All rights reserved.
