Пладне
ПЛАДНЕ
Изправих се на прага
и веднага
ме заляха
безумните
каскади
на цикадите.
На маранята
в злака,
в зноя
на покоя,
спазмично
се нагърчи
въздухът,
и уморено
се стовари
пред краката ми.
Градината бе моя -
без здрачното сънуване,
без хладината,
без майските ухания,
без тишината,
от която,
след цикадите,
и помен не остана.
Градината е моя.
Но защо ми е?
Боли от толкова реалност.
Напразно
протестират
сетивата -
дори за миг
не секват
мислите
цикадени
в неистовото пладне
на душата.
© Мариана All rights reserved.
