В стаята ми пак е толкоз душно,

сякаш все повече и повече успява да се свива.

Изпраща ме на друго място-чуждо,

и във моя собствен дом,дома си диря.

Скривам се под завивката си бяла,

напълно съвършено успявам тогава да се събера.

Но щом нощта настъпи - тогава и моят ад настава,

сънят не ще да ме спохожда, за душа ми неспокойна ни почивка, ни най-малка свобода.

Прощална песен вече е попила,

в белите клавиши и в запустелите стени.

С всички тонове съм изгорила,

онова което хвърля жар и мене ме гори.

От девет сутрини ме няма,

къде е детския ми плам?

В гърдите ми е хладно зее цяла яма,

защо човек и със другар чувства се отново някак сам.

Отварям си очите,

болеше все едно били са някога зашити.

Вие “човеци” и ти зъл свят-вие ни убихте,

в очите ни не блещука вече плам, а в пламъци болезнени ни скрихте.