Пламък
Как искам да съм слънце в свъсен ден,
взривено като пламък във зениците.
И в тъжен час, от всички наранен,
за мен да питаш вятъра и птиците.
Да ме сънуваш нощем като звън.
Несбъдната, до теб да ме усещаш.
И с всеки шум, докоснал твоя сън,
през сто била за мене да се вглеждаш.
Да те боли от тази самота...
Заслужиха ли другите цената?
Отрече тъй безумно любовта
във името на нещо непознато...
Остана нежен в чужди светове...
Сам себе си все лъжеш, че те има.
А нощем скрито огъня крадеш
от спомен, който тайно се провира.
Но ти си жив, сега ме пожелай,
че утрото е толкова далече.
Днес няма ад, а утре няма рай...
Една звезда в зениците се свлече
и там остана тъжно да блести,
с надеждата отново да дочака
мига, във който в твоите очи
отново любовта ще лумне в пламък.
© Йорданка Господинова All rights reserved.
