По действителен случай
Така започват филмите, които
събират публиката и са касови.
Това не е сценарий. Щом ме питате,
ще ви разкажа. Не, не беше расово
горкото куче, проснато на пътя,
пред фаровете бялна се набързо,
с прощален поглед във очи размътени
и със душа, от земното отвързана.
Спирачките ни бяха звън камбанен,
а ужасът – молитва към отвъдното.
Ще кажете: Какво пък толкоз странно,
способности ли авторски напъвате?
Почакайте, това не е финала.
Историята с куче продължава.
На сутринта – отново среща бяла!
Поспрете се и чуйте – заслужава си!
Студена спирка. Чакам автобуса.
До мене – бяло куче като ангел.
Нападната от снощната покруса,
го гледам, сякаш от дърво съм паднала.
А то подава лапа доверчиво,
с езичето си близва ръкавицата.
Във гърлото ми стече се горчива
сълза, дошла от пътя към звездите.
Не можех да се сдържам от вълнение,
с ръка погалих призрачното бяло.
Да, кучето е друго, без съмнение,
а случката от двете дати – цяла,
но счупена и после залепена,
подхвърлен от живота дубъл втори
и затова не бях озадачена
от туй, че щом вратите си затвори
и тръгна автобусът, лай на срички
в пространството след него се проточи:
Не си отивай! Вече те обичам!
Ще те до-ча-кам тук!... С любов безсрочна...
5.12.17
© Мария Панайотова All rights reserved.
