"По жицата"
Моканина погали нежно,
с връхчето на трън отчупен,
крилце на лястовица снежно,
кацнала на стол, отдавна купен...
Тя беше изгубила пътя свой,
бе паднала на земята ранена...
летяла бе... към грешния звой,
който доведе я до пръстта студена...
Въздъхна човечецът сам,
погали я пак, замълча...
после погледна натам,
където надеждата изхвърча.
А по жицата затанцуваха
една до друга, чувства черни,
всички заедно умуваха
как да прекарат мигове вечерни.
А лястовичката самотна трепна
крилцето си, счупено, заспа...
Моканина видя я и се сепна,
до нея падна, зарида...
© Сиси Валентинова All rights reserved.
