По пътя на живота
Завоите отдавна крият смут
и неизвестност, дето само плаши.
В тунела хоризонтът е издут.
Страхът не шава, затова е прашен.
Скоростта се хили изтървана,
а зачервено слънцето крещи
към зейналите за прегръдки ями,
да сграбчат куп несбъднати мечти.
Аз сам не зная как да се опазя.
Настъпил съм педала на честта.
Не мисля, че завоите ги мразя,
щом пътят ме отвежда към мига.
Държа волана, сякаш е начало,
което ме предпазва да сгреша.
Отзад се смее в мойто огледало
подмината, невзета завистта.
Зад себе си отдавна не поглеждам.
Пред мене са завой подир завой.
Горивото е в моята надежда,
че стигна ли целта, ще съм герой.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
