По ръба на мига
ПО РЪБА НА МИГА
Тишината е мъдрост, която не съм пожелала.
Не посмях да порасна до сянка и дъх на иглика.
Листопадът горчи от тръпчивия вкус на раздяла.
И понеже си тръгваш, ще бъда безсилна да викам.
Прегърни ме, преди да прекрачиш завинаги прага.
Имам още секунда до златния прилив от изток.
Милостиво да можех – почти на мига – да забравя,
че човек се превръща във сянка, щом вече е ничий.
Спри да слушаш брътвежа ми, с който отдавна разказвам
как и Бог е самотен сред пищните райски градини.
Вече знам, че ще бъде безкрайно и винаги празно
там, където тайфунът на мойто безсъние мина.
Аз съм само въздишка, попила скръбта на тревите.
Паметта им е кратка и често приключва напролет.
Колко звездно просо разпилях, за да търся обител,
без да зная кога е започнал и свършил животът.
Стихотворението е отличено с наградата "Николай Искъров" на конкурса Свищовски лозници - 2019
© Валентина Йотова All rights reserved.
