Побързай
Не си тръгвай, за вечност една остани,
да лекуваме с устните рани.
Да повярваме с теб на красиви лъжи.
Нека истини в нас те да станат.
Пихме толкова чаши горчива любов.
Сметки плащахме – слепи, себични.
И захвърляхме чувствата в огъня нов,
а разделите взимаха всичко.
Докосни ме с ръце... докосни ме с очи.
Няма време. Животът е дързост.
Уморени са нашите грешни души.
Няма вечни любови... Побързай!
Или може би има, но само една,
по-голяма от всичко, различна...
и за нея преграда не е и смъртта -
тя е прошка, която обича...
© Михаил Цветански All rights reserved.
