Почакай...
Не ме докосвай, нека ей така
облегна се на силното ти рамо.
Приспала болката горчива и тъга,
те зацелувам как аз си зная само.
Да те помилвам, както вятърът цвета
на цъфнали липи под лунна сянка.
С ухание на обич моята снага
да те повие с нежната си ласка.
Недей ме иска, нека искам аз,
тъй, както пролет слънцето си иска,
и нека после във захлас, в несвяст
гръдта ми с огън твоята притиска.
Искра ще пламне ли, или ще се взриви
в нас любовта? Аз как да зная, мили?
Пожарът пламне ли, не ще изпепели,
а като факел ще гори и ще ни води!
© Евгения Тодорова All rights reserved.
