Почакай, време
/в памет на баща ми/
Не бързай, време, не лети!
Все още тука съществувам.
Макар с отворени врати
над мен небето да будува.
Златиста котва ме държи
в прегръдките на тиха вечер,
макар край мене да кръжи
последният ми кораб вече.
Не ме зови на дълъг път –
крайречната върба ще плаче
и рибите с прозрачна плът
размътени вълни ще влачат.
Кой слънчевия блясък ще лови
и ще го дава без остатък
на този град, от мъка свит,
на прага на света оттатък?
Звездите кой ще събере
в невидими и тънки мрежи,
рибарят нощен щом поспре
на облак – пристан неизбежен?
Задръж ме още миг в скръбта
с разплакани очи с цвят – кестен!
А после? С теб ще полетя
от земния си път – в небесен.
21.01 – 6.02.2021
© Мария Димитрова All rights reserved.
