Почти...
Потръпват устните-
жадуваната сладост.
...Последната целувка на раздяла?!
А пръстите ти бавно се провират
под онзи непокорен кичур
и по скулите раздвижват
всички капиляри - във очакване.
Притворих си очите...
Не, завесите са спуснати.
Но светлината се прокрадва в мрака
и бавно, много бавно
проследявам погледа ти.
Почти не дишам.
Не пропускам
учестеното биене на сърцето ти,
а това ме кара да
те искам, повече...
Продължавай!
Едно почти мълчаливо докосване
ме кара да не мисля.
А някакви стенания
наслада се изтръгват някъде отвътре,
не искам да се свършва...
Не сега, не после,
нито утре...
Добре, ще си поема глътка омая,
после ще се притая отново,
дори когато
ръцете ти продължават
надолу по тялото.
И улавят във тишината
всяко затопляне на кръвта,
И всяко неволно движение
на тялото, за да се стаиш
върху гърдите ми,
и ... да усетя
онова толкова плахо,
почти недоловимо трепване:
„Липсваш ми!” ,
което не е съразмерно
с поредните удари на сърцето ти,
които преливат във мен...
© Нели All rights reserved.
