Поемка за звездичките
(На С., ама една друга - по-отдавнашна.
Но посланието е същото...)
Но ти не знаеш ли?! - звездите
се раждат във една река!
А сетне къпани политат -
на вкус небето да опитат
и се залепят там така,
че всичката им гиздосия
проблясква чак от лакомия!
Не казвай само, че са жалки -
звездичките са още малки
и с апетита си прехласнат
си хапват, но - за да пораснат!
А щом това се случи - пискат:
не знаят още какво искат,
та от небето си фамозно
поглеждат... много сериозно!
Тогава весел, нов, напет,
към тях се втурва... звездолет!
Превзема разни висини.
изчезва - ах!... - в мъглявини;
излиза - с хиляди поклони;
върти безкрайни телефони:
- Една усмивчица поне!
Но те ЗВЕЗДИ са - не, та не!
А сетне: - Господине, жалко!
Останаха години малко,
и нищо е, че са светлинни,
защото ний сме много фиННи -
умишлено говорим с грешки:
да разберете, че са тежки
сърцата ни с огромна плътност;
и не със КА-ПЕ-ДЕ на мътност
е начинът да се превземат,
а със сонети! И поеми!
Но щом ще правите напук,
елате - няма да сме тук!
О, Господи, какви кокетки...
И той се влюбва във планетка -
такава никаква една
пред тяхната бляскавина...
Звездичките тогава страдат...
И зърваме ги, като падат...
© Александър Белчев All rights reserved.
