Ще сглобя машина на времето,
за да се върна назад до мига,
във който прегръщам те пламенно,
за последно преди глупостта

да забравя някак, че имам те,
че сънуваш тъй близо до мен,
че целувките и усмивките
подаряват се ден подир ден.

Ще сглобя машина на мъката
със голяма и здрава торба,
в която да сложа от болката
на една изтерзана душа.

Но което остане в повече
от обидата и от скръбта,
ще стига да скрие контурите
на морето, небето, света.

Ще сглобя машина на себе си,
ще и сложа сърце и душа.
След туй ще я нарека Нéмезис
и ще я прокълна в самота.

А тя плачейки тихо, жалостно,
подчинена на сива съдба,
ще живее мъчно и тягостно,
недостижима за любовта.