Поличба
Не искаше, не чакаше, то просто ѝ се случи –
вързопче бяло, с аромат на чисто и на хлад.
Протягаше към нея плахо мънички ръчички
и с плахата им крехкост срути целия ѝ свят.
Очите ѝ – герани два – до дъно пресушени,
угасваха в тъма от ослепяващата клада.
Приемаше безводието тъжна, примирена,
остъргана от детски плач в душата без пощада.
А зад прозореца, в дъжда за милост и трохичка
се взираше само̀ едно измръзнало врабче.
Тя искаше гнездо щом свие, да отгледа птичка,
но днес несплетено порой на клонки го влече.
Дано поне дъждът проклет да изцеди с водите
от вените на този кървав гръмоносен облак
късметче малко, че детето ѝ да топли в дните,
когато липсите най-жалостиво просят обич.
Каква орисница ѝ прати черната поличба,
която да разкъса всичко в нея – къс по къс,
та нощем да сънува две протегнати ръчички
и да тежи, но не от радост майчиният кръст.
© Ани Монева All rights reserved.
