Не искаше, не чакаше, то просто ѝ се случи –
вързопче бяло, с аромат на чисто и на хлад.
Протягаше към нея плахо мънички ръчички
и с плахата им крехкост срути целия ѝ свят.
Очите ѝ – герани два – до дъно пресушени,
угасваха в тъма от ослепяващата клада.
Приемаше безводието тъжна, примирена,
остъргана от детски плач в душата без пощада.
А зад прозореца, в дъжда за милост и трохичка
се взираше само̀ едно измръзнало врабче.
Тя искаше гнездо щом свие, да отгледа птичка,
но днес несплетено порой на клонки го влече. ...