Със стъпките на лятото си тръгва и тъгата,
наметнала капризите на детството и спомена
за нещо обещано, едва-едва познато.
Май споменът за радост, от себе си прогонена.
Със стъпките на вятъра, умислил се сред клоните
преди да се отправи към края на вселената...
И няма ги сълзите, през времето отронващи
тревогата за обич, съвсем несподелена.
Днес вместо тях дочувам кипежа на вълните,
усмихнатото пърхане на шарените птици...
Какво е обичта?! Взаимното политане
в безкрайното пространство, побрало се в зениците.