Приятелю, всичко се повтаря,

а бяхме малки със светещи очи.

Готови бяхме замък да изваем

от морски пясък, от нашите мечти.

Светът бе наш и бяхме непокорни,

вятъра ловяхме в нашите ръце.

Заливахме се в смях от нищо и неволно -

пораснахме, без да искаме дори.

Разбрахме, че замъци от пясък няма

и вятърът с ръце не се лови,

че всеки иска, но не може да остане,

и тръгваме, макар да ни боли.

И трябва ли да чакам пак да бъда малка,

за да видя, че слънцето се смее?

Макар че пораснахме със тебе малко,

детството в очите ни живее.