Понякога, когато заспивам,
мисля, вгледана в тъмата.
Под колко одеяла да се свивам,
за да не ни виждам лицата.
Ясно очертани са очите ти,
като звезди, блестящи в нощта.
Към мен сякаш посягат ръцете ти,
"Да, Хвани ме." Няма да се справя сама.
Колко малко трябва,
за да потръгнат нещата.
Но сякаш късметът нас ни избягва
и винаги спираме по средата.
Понякога, когато те видя,
лицето ми сълзите си проси.
И сякаш, за да не те обидя,
не ти задавам онези въпроси...
Тези, от които боли.
Мен ли искаш или друга,
истина ли бе, или не, замълчи...
май лъжата ти ми направи услуга.
Понякога, когато ти говоря,
искам да ти изкрещя.
И със себе си се боря,
да ти кажа ли или да замълча...
Дори така да ме ранява,
любовта не ще изтръгна.
Друг мъж ме умолява,
но от него ще си тръгна.
Дали ще върна обичта ти към мен,
така, както съм аз и ти да си запленен...
Ще се боря, дори да съм смешна,
затова, защото те обичам, нека да съм грешна!