Понякога така ми липсваш...
Понякога така ми липсваш,
че сякаш няма да те видя вече.
Излезеш ли - оставам в нищото...
(като едно загубено момче).
И в мен е празно. Като в пустош.
(дали е глупаво - не знам).
Тютюнът нервите ми в дим изпушва,
и чувствам се ужасно сам...
Тогава сядам и ти пиша стихове.
(нали без друго съм поет).
Светът забавя се и става тихо -
едно безоблачно небе...
Така усещам, че обичам.
Във този полъх на безвремие -
това, тъй влюбено във мен момиче,
живяло все в стихотворения...
Понякога така ми липсваш.
Напомняш нощния самотен блясък.
Звездите, изброил съм всичките.
Дори по бреговете, пясъка...
Спотайвам се, като вечерен вятър.
Отворена врата ми се причува.
Понеже изтънял съм от очакване,
да те прегърна с две ръце и да целувам...
Стихопат.
(DannyDiester)
© Данаил Антонов All rights reserved.
