Пошегува се със мен съдбата
Стоя пред огледалото и се усмихвам.
Сама на себе си от спомена за вчерашния ден.
И май край мене времето се спира
да ме погледа как следите старателно прикривам.
А дъщерята на ръце със внука ми се смее.
Разбрала май е моята игра.
И чуди се...
Какво ли съм си наумила?
И вчера със кого ли съм била?
Звънене тихичко едва дочувам.
Поглеждам телефона... с безразличие мълчи.
А стъпките във коридора ми подсказват,
че всъщност... на вратата се звъни.
И чувам смях.
На мен ли се присмиват?!?
Но в миг... гласът познала, онемях.
Вцепенена и гротескно побеляла,
в огледалото дори аз себе си не познах.
А момъкът прехласнал се за двама.
Ръката си подава... и аз направо оглупях.
Какво да правя?
Късно е да бягам.
Уви, насмешка май в очите му видях.
Затуй косата си оправям.
И ми се приисква да му кажа - "Здравей, момче!"
Че неговата възраст далече с минус е от мене,
какво да крия... та той си е хлапе.
Така съдбата с мен шега си прави.
Изпробва дали е във деменция ума.
И объркана дали ще се прикрия,
или ще се предам в ръцете на страха.
Ех, момче... не се подсмихвай!
Аз времето назад не ще да върна заради теб.
За всекиго от нас животът е спектакъл със магия,
но да го играем на различни сцени,
това е наш'та орисия.
Затуй...
"Сполай ти, момко, и наслука!
Помни, че младостта ти не е порок.
И твоето момиче някъде те чака
с очи, изпълнени със обич и за живот."
На мене друго май не ми остава.
Освен да се опитам да те разбера.
И щом вратата си след теб затворя,
на таз игра с усмивка да намигна.
И на дъщеря си да разкажа,
че за кратко бе ме навестила,
позакъсняла, а може би и подранила
странницата с вечно и най-прекрасно име - Любов.
© Таня Кирилова All rights reserved.
