Последен абордаж
Моят кораб отдавна пребори
милиони вълни без компас...
Кой каквото си ще да говори –
вече кораб на пристан съм аз.
А пък беше любов... Абордажи -
колко мъка любовна изпих.
И заменях море, екипажи...
Но пък тебе, Любов, не смених...
Ти изчака последния пристан
и помаха ми тихо с ръка...
А минутите – дребни мъниста,
се занизаха в синя река...
Отброих ги – стотици минути.
Моят пристан последен сред тях
все очакваше думи нечути
и сънуваше първия грях...
В самотата закотвих го, здраво -
моя кораб, сам, без екипаж...
И превърнах се в спомен, в лилаво -
за последния мой абордаж...
