Последната Жена
ПОСЛЕДНАТА ЖЕНА
... когато някой ден се съберем – ако се случи някога изобщо,
ще бъда старец, побелял съвсем, негоден за съпружеската общност,
край рокличката твоя от жарсе – и вихрите в косицата ти руса,
Алцхаймер паметта ми ще тресе и Паркинсонът яко ще ме друса,
на дядковците в пролетния парк за теб легенди тихо ще разказвам,
ти, моя Мъченице! – Жана д 'Арк, ще изгоря на топлата ти пазва,
най-свята сред Жените на света, безсилен съм, защо да те будалкам? –
немилостива иде Старостта! – картинката нататък ще е жалка,
какво от мен очакваш? – аз не знам, пък и не ми е дадено да зная,
и по-добре да пукна адски сам пред ужаса – със теб! – в семейна стая,
на гръб да мъкна сетните си дни – със мозък, от стихиите отнесен.
И по-добре навеки остани! – Жената в моя стих и сън – и песен.
© Валери Станков All rights reserved.
Това е само музата за твореца... А реалния живот е в споделянето, въпреки Алцхаймера и Паркинсона...
