Последни свещи
догорели надежди във времето,
отлетяха ли старите спомени,
или някой отне ми ги?
Светлината безмълвно рисува
по стъклата безспир отражения,
ту улавям ги, ту се изгубят...
Колко много приличат на мене!
Колко светло във себе си нося,
но предричам си пак затъмнение,
та нали и светулките някога,
не намират във мрака спасение.
Колко много усмивки съм срещала
по лицето си, щом се погледна,
ала тръгна ли после нанякъде,
все забравям със мен да ги взема.
И се взирам в последните свещи,
как угасват във свойто забвение,
малко огън - и пак ще са цели,
но не знам откъде да го взема.
© Эоя Михова All rights reserved.
