ПосЛЕДните щуротии... на лирическата
Когато се пресякоха очите ни,
езика си не глътнах
този път,
от възторг
по мъжки сексапил
в дентално красивата усмивка.
Дали защото две жени се крият в мен,
нямаше ни ах... ни ох.
Но тази, другата,
(допълваща Орнела Мути),
заподозряната последно
в романтизъм,
почувства
без стеснение и срам
от езика
до петата чак на счупения крак -
една особено крещяща тръпка.
Ураган.
Убийствен по скалата на Рихтер.
Жива ерес сред червена кръв и
изтънели вени...
И още ред подобни щуротии,
(израз на лиричните поети).
Но неромантичната в мен,
по-точно - скепичното ми аз
побърза
и
дресира тая хукнала по тялото
любов.
Манипулирвам, както аз си знам -
в монашеска послушност
и смиреност.
Прекръствам я.
Да бъде само грип.
Да трясва мигновено, после да си ходи.
Тази еднолична кардио-любов,
тази добре програмирана лудост,
без сос болонезе,
забременява мега илюзии
от воя на вълчиците нощем
и
не е по вкуса ми
без отсрещност,
даже и в Сингапур виртуално.
Щом
изплува образът им
в чашата със сутрешно кафе...
Започва раждане с мъки.
От всяко раждане блокирвах
по капка кръв
и вярвах,
че има някъде, че има...
Не безчувствен мъжки сексапил,
а
живо тяло...
Че жив е другият ми организъм -
(виждам как ми се усмихва).
Ако е наистина така
и стане чудо,
още утре анулирвам своята
смиреност.
© Веска Алексиева All rights reserved.
