Последното листо
Не спират да се ронят старите листа,
безшумно сливат се с нечутите слова.
Говоря с празнината в моето сърце:
последен монолог към епилог за теб.
Шумата се трупа, вятърът свисти...
зимата дохожда пред очите ми сами.
Ще може ли цигулката сега да подкрепи
с тон, последната ми дума тук да долови:
отдавна чутата – лъжа през пролетта,
сега ще я повторя, но на крачки от снега.
Финални надписи текат на фона на дъжда:
в истина преди да се превърне тя. Сбогом,
в ръката ти отрони се последното листо –
повика го и върна ми го сам само:
Върна ми го с на цигулката плача...
студът започна и небето побеля...
© Росица Иванова All rights reserved.
