Посоки
Тук нямаше нищо написано...
Но листът от думи пак почерня.
Преди да започна, не беше замислено –
твърде внезапно се случи това.
Седях си и гледах захласнат по залеза.
На запад небето бе райска врата.
Зад гърба ми от изток мракът настъпваше
оттам, дето инак се ражда деня.
Стана хладно отвътре.
Отвън беше същото...
Тихо в сърцето проскърца врата.
Първо влезе Мракът, след него Надеждата.
Неразделната двойка в играта Тъга.
Мракът хвърли одеяло и двамата седнаха
на застланата с тягост и мъка душа.
После чакаха дълго, но Мракът отказа се.
Бях твърде свикнал със тез номера.
Той си отиде, остана Надеждата.
С топла усмивка и венец от цветя.
Стана, тръгна и спря, и обърна се.
Чакаше мене, и аз да вървя.
Махай се, кучко!!! Не подавай ръката си!!!
Ти си винаги там, дето има беда.
Ти ме кара да вярвам сляпо в мечтата си
и да върша нещата „на всяка цена...”
Този път ще остана, ще кърпя сърцето си
с клапи изкъртени и кървящи в нощта.
То изпомпи толкова болка, повярвай ми,
че на лист да опиша, би било шега...
Ти върви! Аз до тук съм...
И дано да почувстваш, какво е да ходиш сама!
Оправдай се отново, както си свикнала,
със свойта приятелка, на име Съдба.
Не поглеждай назад! Ще се превърнеш във камък.
Остави ме в кошмара си сам да горя!
Инак твоята статуя бледа ще гледа
вечно към мойта тъга...
© Георги Димов All rights reserved.
