Посоки
Тук нямаше нищо написано...
Но листът от думи пак почерня.
Преди да започна, не беше замислено –
твърде внезапно се случи това.
Седях си и гледах захласнат по залеза.
На запад небето бе райска врата.
Зад гърба ми от изток мракът настъпваше
оттам, дето инак се ражда деня.
Стана хладно отвътре.
Отвън беше същото...
Тихо в сърцето проскърца врата.
Първо влезе Мракът, след него Надеждата.
Неразделната двойка в играта Тъга.
Мракът хвърли одеяло и двамата седнаха
на застланата с тягост и мъка душа.
После чакаха дълго, но Мракът отказа се.
Бях твърде свикнал със тез номера.
Той си отиде, остана Надеждата.
С топла усмивка и венец от цветя.
Стана, тръгна и спря, и обърна се.
Чакаше мене, и аз да вървя.
Махай се, кучко!!! Не подавай ръката си!!!
Ти си винаги там, дето има беда.
Ти ме кара да вярвам сляпо в мечтата си
и да върша нещата „на всяка цена...”
Този път ще остана, ще кърпя сърцето си
с клапи изкъртени и кървящи в нощта.
То изпомпи толкова болка, повярвай ми,
че на лист да опиша, би било шега...
Ти върви! Аз до тук съм...
И дано да почувстваш, какво е да ходиш сама!
Оправдай се отново, както си свикнала,
със свойта приятелка, на име Съдба.
Не поглеждай назад! Ще се превърнеш във камък.
Остави ме в кошмара си сам да горя!
Инак твоята статуя бледа ще гледа
вечно към мойта тъга...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Димов Всички права запазени
