Посоки
В зениците ми имаше звезди
и вятър ми даряваше безкрая.
Вървях през брод от клетви и лъжи,
с надежда, теб единствен да позная.
Но погледи, жестоки като мъст,
разкъсваха мечтите безпощадно.
А тежко е да носиш огнен кръст,
за глътка обич да осъмваш жаден…
И да си друг, сред скучна сивота,
като искра сред ледени морета.
С ръце да ровиш жадно в пепелта,
за въгленче, с което там, в сърцето
една любов, пречистена в сълзи
ще пламне като полъх от предание…
В очите ми днес пак горят звезди,
отрекли всеки грях и покаяние.
И знам, че има смисъл в лудостта,
щом вятърът посока ми нарича.
Вървя към теб. Навярно е съдба
да бъда твоя и да те обичам…
© Йорданка Господинова All rights reserved.
