Посвещение на теб

Любовта ми бързо се пали, но и бързо изгасва.
В мен живее наивно дете, което никога не пораства.
Под обвивката ми, която наричаш прекрасна, 
гори огън, който така и не угасна.
Душата ми е жадна - някой някога я изпи,
щастие търся - а знам това трябва да си ти.
И защо боли наистина не знам,
като война пак е войн и сам.
Сърцето си не разбирам защо боли, 
дали защото на стотици километри си?
Или раните ми още зарасват,
парченцата от пъзела още се напасват?
Не беше малко болката, която ти причиних,
знам, но не знам на себе си дали простих.
И сега, когато от тебе съм далече,
липсваш ми и започвам да се чудя вече...
Чудя се любовта ни дарба ли или е проклятие,
от любов изобщо имаме ли си понятие?
Питам се защо със тебе наново се родих,
след като най-голямата си болка открих?
Не знам страданието ли беше, или беше ти?
От какво сърцето ми блестеше, докато боли?
Тъй живота странен е понякога нали?
Аз просто знам, че душата ми на теб принадлежи!
Не е първия живот във който се познахме,
но да се раняваме - времето си пропиляхме.
Отричаме, но белезите вътре още май кървят.
Сърцата ни готови ли са истински да си простят?
Или май вече те са си простили,
и старата болка с времето са отмили?
Май е крайно време с теб да си признаем,
връхлетя ни сложна любов, която можем само да познаем,
без да я разбираме, без нищичко да знаем.
Може би в това е любовта - да обичаш "въпреки",
а не "заради".
Дори и когато съдбата ни рани,
ние се обичахме отново "въпреки"
И въпреки, трудностите, които преминаваме,
ние винаги един до друг оставаме.
Не от теб, от мене чувствам се в обков
а ти - ти си моята единствена любов!
Когато съм тъжна, объркана - внимание не ми обръщай,
просто както само ти можеш, нежно, тихо ме прегръщай!
Затова сега е болна моята душа,
за теб, любими страда тя.
Защото няма те, любов до мен
и знам, че и ти си наранен.
Но почти успяхме с изпитанието, още малко!
Липсва прегръдката ти да потуши страданието... жалко
Още малко... любов... още малко. :)