Посветено

Приятелко, далече съм, а исках да ти кажа, 

че самотна съм и залъкът ми ми горчи. 

И в тази зимна нощ, Луната ми е стража, 

а от умора вече, само си мълчим. 

Навън студено е, студено е и в мене. 

(Сам човек, не става за искра.)

Виж ни, днеска, колко сме големи, 

а като прашинки две, разпръсна ни света... 

... Да търсим щастие, късмет... и знам ли...

... Чудеса неземни, в Света голям. 

И така, дори, преди да сме разбрали, 

вятърът на две страни ни разпиля.

И в тази, тъй студена вечер зимна, 

като вихрушка силна, връщат се в мен, спомени, отминали години...

Морето. Свободата. Слънчев ден... 

Смехът на нашите сърца невинни, 

дори проблемите и всичките сълзи, 

са моето имане, с което стигнах

до точката наистина да си щастлив. 

И ти, онази истинска, която

вървиш до мен от цели векове, 

прииска ми се, просто да ти кажа

Обичам те. Обичам те. Обичам те. 

Обричам ти се. Ти си ми любима. 

Любими са ми нашите мечти. 

Аз където и да бъда, ще те има. 

В небето... В цветята... В някой стих. 

А помниш ли Септември, там, когато

като добра поличба, светнала от мрака, 

пред входа на училището старо, 

срещнахме се съдбоносно-два близнака,

Избухнали от никъде в своите Вселени, 

като магия, нещо, сякаш ни събра. 

Аз да имам теб. И ти да имаш мене. 

И двете заедно да имаме света. 

Благодаря, че и в студена вечер, 

И макар че душата заспива под камъни, 

Мене ме топли любовта ми човешка. 

Двете! Завинаги Заедно!