Поверително
Открих те, може би, случайно,
денят бе юнски - страстно слънце.
Ти беше в бяло, абанос в косата...
Погледнах те, навярно тайно,
и нещо трепна в моето сърце.
Но казах си – о, не - това шега е,
не може... с мен това да стане,
в живота сложен всеки си мечтае
голямата Любов дано да срещне.
Но тя какво е – очи, вълни, небе ли,
човек ли е или душа, звезди,
едва ли е пари или предмети,
навярно всичко земно е почти...
Обърках се... за миг изчаках,
ще мине, рекох, случва се, поспри,
Но мина време – то не мина,
неудържимо вече е дори!
Аз махнах със ръка – така не бива,
опитах се напред да продължа.
Сърцето, милото, крещи, отказва,
но как - аз мога да го заглуша.
Да го принудя да забрави за чистите
и парещи сълзи,
за дните, през които ти си мислиш,
че друг си и че веч не ще боли.
Че срещнал си мечтите без да искаш!
Ти може би човек не беше,
ти беше може би... душа!
Душа, която търсеше небе,
не знам така ли е, но вече дишам.
Ти хубава си, не – ти си красива,
но аз не виждам тебе... виждам нея,
душата, жадната, е вече жива
усещам се, че нежна песен пея.
Ще търся отговора на въпроса,
познавал ли съм я... преди,
обичал ли съм друга чернокоса,
с такива топли, казващи очи.
Кое е правилно и що да сторя,
и кой Темида може да е на душата!
Отказвам със сърцето си да споря
и плувам по течението на... съдбата!
© Ангел Колев All rights reserved.
