Пред буря
Навярно ще се скрия в пещера –
ще лисне дъжд, ще потекат реки.
Очите ми неволно ще разчитат
следи от прилепи по мрачните стени.
На гроздове битуват мирно
във пренаселената си колония.
Летят – ни птици, ни молци.
Дали измират вкупом по ирония.
Ще питам и гласа си най-накрая -
защо виси понякога с глава надолу.
И стърже тишината с шепот като пушач закоравял.
Дали е страх атавистичен и тревога.
Наистина не знам паролата прастара.
Невидим скулптор вместо вик
за глътка въздух и за капчица простор
извайва на паното скално сталактит.
© Христина Комаревска All rights reserved.
