Когато утрото ми се усмихна тихо,
две кухи раковини взех в ръцете си.
И тръгнах с тях да търся аз моретата,
в които да удавя тишината си.
А ти бе просто пътник. Мълчаливо
разхождаше душата си по тъмното.
По ъглите ги криеше свенливо –
сълзите, след които няма връщане.
А аз не исках вятъра в косите си,
отблъсквах даже въздуха без тебе.
Не исках, но дъждът ти ме опиваше.
Обичай ме, преди да е неделя, ...