Преди две високосни години
Онзи, мечтаният принц, беше тук.
Преди две високосни години.
Не пристигна на кон. Дори не почука.
Влезе и каза: – Мразя зимата!
Бе премръзнал от студ. Уморен.
Поканих го. Налях две чаши водка.
Бяхме познати добри. И съвсем
не очаквах, че той е. Кълна се във Господ.
И мъгливият поглед, уж вече познат,
разтресе ме цяла – 9 по Рихтер.
Изчезнах, изчезна и целият свят,
а пулсът нестройно отчете: „Открит е!”
Изглежда, че в същия този момент
и аз му се сторих по-приказна някак.
Две глътчици водка, а сякаш абсент
се вля във кръвта ни, взриви сетивата.
Изпратих го. После, после какво?
Целувка? Не точно. Срещи в квартирата.
Широко, постлано със сини чаршафи легло,
където се раждах и тихо умирах.
И музика, много музика. Мълчания. Длан.
И смях, порцеланов смях, без причина.
Как исках да спра, но не спирах. И знам,
вината е само в онази, по-дълга година.
Намирах се, чезнех, изгрявах отново
в очите, от облаци сякаш заченати.
Но случи се една ялова Коледа
и под снега ù всичко погребахме.
Оттогава не помня. Все нося сребро.
И най-безпричинно от смях се заливам.
И с грахово зрънце е всяко легло,
и всяка пантофка до смърт ми убива.
Случайно се срещнахме. Вече е с бяла коса.
И той като мен – не вярва във приказни кули.
Но там, зад усмивката, крие се тайна следа...
Дори и хиляда живота да чакам си струва.
© Даниела All rights reserved.
