Във някакви върховни мигове,
когато предусещам удоволствие,
(почти, като завършека на стих)
е мисълта, че нежно те докосвам...
Но някак си ръцете ми са тъжни.
Не могат все по памет да прегръщат.
Напомнят ми молитвите за дъжд,
като сълзѝ в опожарена вече, къща...
А искам, даже Бог ми е свидетел,
да бръкна надълбоко във душата си,
с надежда, че едва ли съм проклет,
а просто не изхвърлих самотата... ...