Прегърни ме
Не ми трябват крила* – всяка нощ съм небе
и надничам в очите ти с вятъра
спи градът уморен и тепетата спят
само ние будуваме някъде...
... ти безпътно желан аз безплътно сама –
две хлапета завинаги влюбени
аз в безкрайно море ти в далечна Луна
и навярно понякога в облаци...
а отдавна мълчим всеки в своя си свят
и дори тази нощ си мълчиме...
спи градът между нас и посоките спят
не ни трябват крила... прегърни ме!
* - в отговор на Довереница (Дочка Василева) в "Продължи с последното от мен...":
"... а болката простенваща в нозете
ме връща в спомена когато бях с крила... "
