Прегърни ме

Не ми трябват крила* – всяка нощ съм небе

и надничам в очите ти с вятъра

спи градът уморен и тепетата спят

само ние будуваме някъде...

... ти безпътно желан аз безплътно сама –

две хлапета завинаги влюбени

аз в безкрайно море ти в далечна Луна
и навярно понякога в облаци...

а отдавна мълчим всеки в своя си свят
и дори тази нощ си мълчиме...
спи градът между нас и посоките спят

не ни трябват крила... прегърни ме!

* - в отговор на Довереница (Дочка Василева) в "Продължи с последното от мен...":

"... а болката простенваща в нозете
ме връща в спомена когато бях с крила... "