ПРЕПРОЕКТИРАНЕ В ГОТИКА

                            На Ю., приятелката, с която преживяхме

 дни на най-тежки изпитания

Бях там… и ти беше…

И паякът в ъгъла.

И мухълът по стената

(обещахме да я ремонтираме,

 когато… ако… ама имаше „но”)

И не бяхме съвсем… Слънцето падаше

на северозапад сред разкопките

на баира – през прозореца.

Но и прозореца вече го нямаше,

бавно залязваше подир слънцето,

мътни криле свил за сбогом.

И избледня по стената ни мухълът,

паякът скочи самоубийствено

подир прозореца и подир слънцето,

подир  мухата – нея ние я пъдехме,

а тя бързаше да се върне – пак бременна.

Объркано, времето някъде хукваше,

после пълзеше, слонски се мъкнеше,

лазеше  подир прозореца,

подир паяка, яхнал пак мухъла,

и подир нещо, в безвремие

искащо да се превърне.

В паника търсехме спомена,

не искайки да го запомним

в страстна прегръдка със паяка,

готов и нас да  паяджоса.

Тъмното някак ни плашеше

и бързахме всяка секунда

да я накъсаме в спомени.

Но къса бе нишката – въздуха

тъмнината беше изгребала

и хриптеше обезхрилена болката.

Болката не беше безвремие –

но до кръв бе  изчегъркана,

отворихме и на нея прозореца –

мътно размазан  във нищото –

     а уж отпътувал бе с мухъла.

Беше късно вече за всичкото,

дето редяхме в налучкване

между черното и бялото,

между сълза и накашляне,

между бурканчето с млякото,

дето набара го мухълът,

и супата топчета болнична,

изстрадано сбрала надеждите.

Беше късно… но рано бе някак си…

Не се бяхме събрали за никъде.

Още пътувахме в залеза

на северозапад с разкопките,

дето изпратихме слънцето,

болката обезхрилена,

прозореца, паяка, мухъла.

(Паякът носеше благ хабер,

но го прецакахме с мухъла).

Остана само споменът,

мухата и  безвремието.

Толкова много безвремие

заля бреговете на нищото,

че няма да го преплува

обратно сянката на обичта ни,

която отплува завинаги

към залеза, слязъл в разкопките.