През девет стиха в нищото (katkatkat & icohim)
katkatkat & icohim
Скитайки между истината и Него,
бях затворена сред четири стени.
Любов, съмнение, безверие, его...
всичко, що ни събира и що ни дели.
А аз залостен във куршумени окови,
събирах погледа И пред мрака на нощта.
И той притискаше ме със поглед от олово -
от женска обич – кинжалена сълза.
Мислех, че това е моя слабост
и мразех се понякога, че съм човек.
Лудост, вплетена във страх и ярост,
не спря ме. Търся Го по навик днес.
А мойта слабост оказа се омразата!
Омраза по нейната изящно приказна любов.
С човещината си ме водеше към кладата
и търсеше ме със отчаян зов.
Можеш ли ти да обичаш? Аз още се скитам
и отговорът виждам в различни светлини.
Мога ли? Може ли? Отново се питам,
когато сама съм и се гледам от всички страни.
Ако бях човек щях да мога да обичам,
нямаше да има невъзможно - НЕ!
Но когато от болката в омразата залитам,
за мене няма място в нейните ръце.
А искаш ли място? Или е редно да имаш?
В твърде много въпросителни се препъвам.
Вървиш, спираш... Какво ли постигаш?
Между истината и Него... потъвам...
Къде ли е тя? Под луната заспала се скита?
В кръговрат от въпроси и мисли... Дали?
Или пред огледало душата от пепел обвита,
истина търси сред бетонни стени?!
А може би няма такава. Тя е само наша химера.
Лъжа от любов, страдание от истина...
... в лабиринтите стари, дето се губехме вчера,
на кръста разсякохме своите пръстени.
© Христо Стоянов All rights reserved.
