През ключалката на вселената
ПРЕЗ КЛЮЧАЛКАТА НА ВСЕЛЕНАТА
Тревата мълчеше, когато я тъпчех,
когато свистеше косата злояда,
когато нагазвах сред нея до кръста,
пиех росата, крадях звездопада ѝ.
Мълчеше тревата и беше гальовна,
и чакаше милост, и нежели ласка,
шептеше зелени сонети любовни,
дори не понечи и с нокът да драска.
Наесен повехна и шепотът стихна,
след злостни стихии студът вледени ме.
И в бялата лудост на зимния кикот
защо ли и как ме повика по име.
Прошушна в съня ми: – Ти помниш ли юни,
бях млада и жива, изпълнена с трепет,
след тебе изронвах копнежи и думи
и жадно поглъщах небето над тебе.
А ти не понечи дори да приседнеш
и мойте брътвежи за миг да послушаш.
Разбра ли веднъж и дали ме усети –
дъжд ли ме дави, или ръфа ме суша?
Дано проумееш какво е да любиш –
след бурни вулкани и кал земетръсна,
и даже когато надежда загубиш,
напролет напук от любов да възкръснеш.
© Валентина Йотова All rights reserved.
