През нощта
На зазоряване луната се съблече
пред очите на милион звезди
и небето тъмносиньо я повлече
към безмерните си дълбини.
Бавно нейното прозрачно тяло
загуби своите очертания
и в облачно-сиви прегръдки изцяло
потъна със тихи ридания.
Но как би могла тя да мечтае
на слънцето да бъде годеница
и редом с него в деня да сияе,
като слънчева кралица.
Когато неговите парещи лъчи
никога да стигне не успя.
От тях не се нуждаеха
създанията на нощта.
Така самотна тя побягна,
търсейки безумния си грях
дълбоко в мрачните пристанища,
осеяни със звезден прах.
Далеч от бляскавия, огнен цвят
на едно дивно, парещо създание.
Далеч от неговия чуден свят,
изпълнен с толкова сияние.
…..
Магия бе в нощта небето - бяла,
от него капеха лунни сълзи.
Че мястото си в мрака не разбрала,
една луна жадуваше лъчи.
© Павлина Ненова All rights reserved.
