Приказка от бабиното вретено
ПРИКАЗКА ОТ БАБИНОТО ВРЕТЕНО
Гривата си тъмносива дъжд над нивите развя.
Есента ли си отива? – съска сухата трева.
Старче – клекнало на припек, с поглед във пръстта забит,
слънчогледът с грозен кикот остра гърбица изви.
В корена щурчето слезе, скри се в дупката си пор,
слънцето – лимонов резен, зъзне в ангелския хор.
Дим се стелва над земята – покрай дворче и трънак.
Овдовели край реката, нежни ивите скърбят.
И с жалейки се покрива сутрин голият клонак.
В прегорялата коприва се процежда лепкав мрак.
Чепка орехът навъсен бала облачен памук,
с нокът нощем късно стърже по ръждивия улук.
От кристалчета наежен, с тънкописец на зограф,
студ стъклата е омрежил – с кривия си автограф.
Тишината става дълга – тлее притаен денят,
в омърлушения ъгъл паячето залиня,
огънят припуква слабо – приказки ли ми шепти?
Чух вретеното на баба – но снегът ли го покри?
Спи премръзнало селцето, край порутения храм
само Бог минава вечер. И си тръгва много сам.
© Валентина Йотова All rights reserved.
