Приказка за дъжда...
Приказка за дъжда...
Дъждът може да е болка,
но може и да е щастие...
Вали! Тихо, но и силно!
Тази упоритост упорито ръми
и акцентира върху сивотата
на деня и вечерта, на тези сърца,
които бягат, за да се загубят
и да не срещнат любовта!
Тези хора вървят унили
по улиците и молят се
по - бързо да се приберат
във своята крепост...
Но не знаят, не искат
да (ни) видят, глухи са
и слепи, за да почувстват...
И може би те страдат
по - малко (не е вярно),
защото не страдат
от любов..., но дали...?!
Обаче ние не приемаме
тази сива сивота,
отдавна вече не сме
като тях.
Предпочитаме безброй пъти
да страдаме, да викаме,
да плачем, да заекваме,
да оглупяваме, да полудяваме,
да оставаме без памет, слух, дъх,
да ослепяваме, всичко, но заедно!
За да се подкрепяме,
да се обичаме
и да бъдем щастливи,
цветни, свободни,
като волни като птички
да летим и да дишаме
наистина живот...
Любими мой, ела отново
в дъжда да се любим,
едно тяло и душа да бъдем
няма ги другите, сами сме...
А утре когато те се събудят
ще бъде нарисуван
от нашите стъпки и въздишки
един свят от любов...за нас и тях...
И ще разберат какви глупаци
са били вчера, но никога
няма да узнаят, че първият цвят
създаващ тази вселена
го изписа ти с червения си чадър,
с дълбочината на погледа ти,
с яркостта на усмивката ти
и блясъка на очите ти!
А сега, прегърни ме!
Целуни ме! Погали ме!
Да се затичаме и ние,
но не към затворените
врати, а към небесата
и безкрая с отворени обятия...!
...но ти избери да завали,
така или иначе е неизбежно...
Остави го да вали,
за да тръгнеш по дъгата
към слънцето...
© Лили Вълчева All rights reserved.
