Приказка за теб
Един ден през селото ни мина истински рицар.
Слезе тържествено от коня
и се запъти право към сърцето ми.
Настани се там и заживя.
Толкова му се зарадвах,
че всяка сутрин влизах в стаята му
да го будя и да му нося закуската.
Обожавах мига, в който дръпвах завесите
и моят рицар се протягаше
в дантелената си нощница.
Поливах му от каната
над легена, за да си измие лицето.
Гледах наболата му брада
как се мърда нагоре-надолу оживено,
докато ми разправяше за подвизите,
с които смяташе да покори света.
После моят рицар яхваше коня си и
се запиляваше нанякъде.
Понякога го срещах на крайселския път.
Усмихвах му се и му махах с ръка.
Не можех да видя дали и той ми се усмихва,
защото слънцето винаги
му се падаше откъм гърба
и за притворените ми очи той беше само силует.
Мислех си, че ще си живеем така доста дълго
и се бях успокоила,
когато един ден той ми каза:
"Смятам да замина".
Все едно ме промуши
с копието си под ребрата.
"Големият свят ме зове!" - каза той.
"Имам да върша толкова важни дела!".
"Не е необходимо да си герой" -
казах на моя рицар,
докато му помагах да се качи на коня,
въпреки тежестта на доспехите си.
Сигурно съм го изрекла наум,
защото той не ми отговори.
"Ще ти пиша и ще си мисля за теб,
докато съм далече" -
обеща той.
Ех, рицарю мой!
© Павлина Гатева All rights reserved.
Честит празник!
