Припомняй ми...
Припомняй ми, приятелко, през нощите,
през дните, във които
сълзите сливат се със кръв и давят гърлото...
Напомняй ми за болката, за истината,
рисувай ми апокалипсиса,
че съм обичала една илюзия...
Крещи ми само с поглед,
че не съм обичана,
че образът му е създаден от мечтите ми,
крещи, че нищо в него не е истинско...
Напомняй ми за другите, които той обича...
Припомняй ми без угризения
за пошлото, за грозното у него.
Очите слепи мои дръж отворени,
с вериги черни окови ме,
за него аз да се не боря.
Насъсквай ме като свирепо псе
срещу лицето му реално, веч оголено
и сипвай йод без жалост в раните отворени,
за него веч да се не боря.
Залепвай устните ми с кал,
ако с надежда пак за него проговорят.
Със нокти изтръгни сърцето ми
и смачкай го без жал.
Помни, приятелко, помни,
че ако за миг поспреш
душата ми, обзета от нечиста сила,
към него пак ще поддаде,
сърцето разума ще подведе
и кръст ще се забие в пръст...
© Валентина Атанасова All rights reserved.
