Пристан
Днес сякаш и небето ме отрече,
когато го помолих да е синьо –
подпали се и с тежка жар се свлече
по тялото ми като лудо вино.
Земята също сякаш ме наказа
и въглени постла по пътя прашен,
а вярната следа не ми показа,
щом търсих те в живота си опасен.
Не те попитах – аз ли съм виновна,
че в делник и във празник те обичам?
Така ми липсваш.... В тишината болна
кажи ми, на дивачка ли приличам?
Знам, болките ти трудно преживявам
и ме раняват твоите тревоги,
но мога мълчаливо да прощавам
и да превръщам времето ти в огън.
Сълзите си дори за теб преглъщам,
остават пристан моите зеници –
най-сигурният, в който се завръщаш,
когато в утрото ти няма птици.
Сама избрах да бъда твоя истина,
вина не търся в грешните ни рани,
в очите ми щом сам намираш пристани
не може да е друга любовта ни.
© Йорданка Господинова All rights reserved.
