Очи отваряш. И защо?!
Отново си принуден да живееш.
Затваряш ги. Броиш до сто.
Да си доспиш. Но вътрешно беснееш.
И мислите събудени жужат.
Подреждаш ги, но те са непослушни.
Летят си в кошера, бръмчат...
и търсят някакъв отдушник.
Е, ставай! Дозата кафе,
навярно всичко ще оправи.
Вратата се отваря. Хм. Дете!
В проблемите си го забрави!
Усмивка, гушкане, целувки две. Усещаш, как му бие сърчицето.
Прогонваш всички бесове,
в очите детски смее се небето.
© Георги Стоянов All rights reserved.